Градът Йоанина ( Янина ) е основан в Епир, Северна Гърция, през VІ век от император Юстиниан Велики. Посветен на Свети Йоан Кръстител, той се разраства по брега на езерото Памвотида. През ХІІІ в. е седалище на Епирското деспотство, с което победоносно воюва цар Иван Асен ІІ. В тази епоха става притегателен център за ромейската аристокрация, оцеляла след превземането на Константинопол от латинците, а по-късно и от османските турци. Поколения благородници изграждат на близкия остров Ниси светини, в замяна на изгубените в завладяната столица. И докато на брега от минаретата пеят муезини, манастирите в езерото огласят с вечерния си звън тихите му води.
Остров Ниси: църквата Св. Успение Богородично
До остров Ниси се пътува с корабче, което следва стриктно маркиран фарватер. Дружелюбни търговци посрещат туристите на брега. Продавачка на сладкиши поднася навити плътно ролца баклава. Аквариумите пред ресторантите са препълнени с риба и змиорки. Десетки раци очакват да бъдат избрани от клиентите.
Чиста, не много широка улица, покрита с гладки камъни, се промъква между снежнобели къщи. Дворовете са отрупани с цветя. Пред вратите са положени делви с екзотични растения. Никъде не се виждат транспортни средства. Дух на безметежност витае над селището, разпръснато между манастирите.
Остров Ниси
Каменна порта, висока като крепостна кула, увенчана с арки и камбани, сочи входа на църквата „Свето Успение Богородично”. Призори просторния храм от ХVІІ в. е препълнен с богомолци. Мъжки хор припява на свещеника, водещ литургията. От резбования с растителни мотиви иконостас потъмнели икони се вглеждат проникновено в поклонниците. Пресветата Дева Мария е простряла покрова си над жителите, измолвайки тишина и покой за тях.
Тук е изобразен новомъченика Свети Георги Янински, пострадал за вярата, подобно на съгражданина му Свети Никола Софийски. Като християнин от еничарския корпус, той е изправен пред съда, въпреки че служи на Високата порта. Предлагат му да приеме исляма, но изповедникът отказва без колебание. След тежки мъчения е обесен пред една от портите на крепостта в Йоанина. Признателното население не престава да пали свещи в негова памет. Целебните мощи на мъченика са положени в нов храм през 1971 г., на достъпно за молещите се място. Непреклонният му лик, изобразен с фесче, призовава към упование в Бога.
През 1291 г. в Янина се заселва богатия род Филантропинос, който издига на острова обширен манастир, посветен на Свети Никола Човеколюбиви. Първи постъпват в него братята Михаил и Георги Филантропинос, последвани и от други членове на фамилията. Повече от 200 г. ктиторите поддържат обителта и последователно приемат монашеско подстригване, докато рода Филантропинос не преминава от изстрадалата земя в небесните простори.
През ХVІ в. църквата е реконструирана и покрита с фрески на пет нива. Най-долу са изобразени апостоли и подвижници, а по-нагоре – сцени от живота на Иисус Христос, Пресвета Богородица и от житията. Щедрото зографисване напомня за църквата в село Арбанаси край Велико Търново. Стенописите са сравнително добре запазени. Ктиторите, коленичили пред Свети Никола, гледат с надежда и вяра към своя застъпник. Образите са динамични, което е едно от постиженията на Епирската школа. Композициите са елегантни, богати на детайли и повествователни сцени. Както при иконите във Верия, Северна Гърция, червеният цвят се среща често. Разчетени са и имената на някои зографи – Франгос Кателанос и братята Кондарис.
Обителта съхранява икона на свети мъченик Йоан Нови, също пострадал за вярата. Векове наред, независимо от турската окупация, тук действа православна школа. В кръщелната, с вградени в земята купели, свещениците са благославяли новородените за здраве и благополучие.
Пак по това време знатният род Стратигопулос изгражда още един манастир с името на Свети Никола. Негови ктитори са Симон и сина му Павлос. По-късно грижите преминават към рода Дилиус и обителта е известна под двете имена. Каменната й църква, прошарена с тухли, притежава особена красота. Архитектурата носи белезите на византийското строителство, оставило малко, но забележителни образци. Изображенията са сдържани в индивидуализирането, като се избягват силните краски. Срещат се елементи на Критската школа, на творческите традиции от Кастория и влияние на италианския ренесанс. Дантелено изрязаният иконостас от ХVІІІ в. смайва с плетеницата си от орнаменти. Върху него изпъква иконата на Иисус, Цар на царете ( ХVІ – ХVІІ в.в. ).
През 1506 г. двама братя от рода Асперас, – бъдещите светци Теофан и Нектарий, – основават манастира „Свети Йоан Предтеча”. Заедно с тях приемат монашество и родителите и трите им сестри. Фрески от 1789 г са достигнали до нашето време. Въпреки необитаемия си вид, той не изглежда изоставен. Скрито величие, осмисляно постепенно, напомня за някогашната му слава.
Шестнадесети век е времето, в което манастирите преживяват разцвет. Тогава започва строежа на обителта Свети Никола, Повелител на ветровете. Позната е още като Методатон или Гиоматон, по имената на ктиторите, произхождащи от Епир, но живеещи във Венеция. По-късно целият комплекс е преименуван на Света Богородица Елеуса ( Умиление ) благодарение на чудотворната икона на Божията майка, спасена през 1584 г. от преустроения в джамия манастир Света Параскева в Йоанина. Промяната е отбелязана с надпис върху сребърния обков на светинята, датиращ от 1769 г. Автор на украсата е свещеника Диамантис, умело обработвал благородния метал и добавял го към иконите.
Други забележителни изображения са тези на Света Богородица, държаща Младенеца и на Свети Никола, с позлатен фон и със сцени от житието му. В нартекса се намират портретите на монасите Доротей, Герасим и игумена Никифор, обновили църквата. Фреските са дело на зографа Анастасии от Капесово. Манастирът съхранява печатни книги от венециански издателства и редица реликви. Сред тях е и частица от мощите на светия мъченик Йоан Нови.
След 1656 г. става известна още една обител – Свето Преображение Господне, с масивна църква, покрита с каменни плочи. Нейн дарител е йоанинския търговец Панос Йеромнимонас, живял във Венеция и завещал изплащането на 40 дуката годишно след смъртта му, които постъпвали редовно до 1759 г. През ХVІІІ в. йоанинската фамилия Маруци, също пребиваваща във Венеция, заема средства на ръководството.
В началото на ХІХ в., при военните действия срещу владетеля Али паша, манастирът е опожарен. След възстановяването му е присъединен към комплекса на Света Богородица Елеуса и става известен с името Елеуса и Спасителят. Църквата е издигната от игумена Авакуум. За разлика от останалите свети места, в иконописта подчертано се чувства западното влияние.
От 1822 г., с ферман на султан Абдул Азис, тук е основана семинария, която действа половин век. През 1873 г. тази обител е присъединена към прякото управление на Вселенската патриаршия.
Сравнително неголям е манастира Свети пророк Илия, строен вероятно в късния византийски период и унищожен през 1822 г. Няколко години по-късно е възстановен и покрит с фрески, придържащи се строго към православната традиция. Една от малкото негови реликви – сребърен кръст, датиран от 1821 г. – се съхранява в Света Богородица Елеуса. Недалеч от него, на висок хълм, обграден от ели, се виждат руините от укрепленията на янинския владетел Али паша.
В началото на ХІХ в., доста преди поредица военни действия, желаещия независимост везир изгражда за любимата си съпруга Василики манастира „Свети Пантелеймон”. На това място имало старинна църква от ХV в., два пъти разрушавана от падащи скали. Възстановена от игумена Анании, тя се отличава със сдържана елегантност. Високо дърво, над сто години, прикрива като надежден щит постройката.
Остров Ниси: манастир Св. Пантелеймон
Дървеният иконостас от ХVІ – ХVІІ в. в. е покрит с позлата и украсен със син и червен цвят. Червена е и дрехата на дивния Свети Пантелеймон, изписан върху златен фон. Друга старинна икона е тази на Свети Никола. Иконите на Света Лучия и на Свети Антоний са дарени от руски консул. Запазено е името на иконописеца от ХІХ в. – Адамантиос Орасанос. През ХХ в. за тази обител се грижи гилдията на обущарите, която има за свои патрон великия лечител на християните.
Остров Ниси
В началото на ХІХ-то столетие, като последица от войната между султана и Али паша, животът в манастирите замира. Част от тях са повредени, а братята – прогонени или затваряни. Но остров Ниси не престава да подържа надеждата и куража на изповедниците на вярата. Бог, който подкрепя праведните, не изоставя святото място и изпраща нови свои последователи, продължаващи делото на старинните.
