Както съм ви споделяла и преди, много обичам да посещавам стари български църкви, запазили духа ни през вековете. Те сякаш ме пренасят назад в тежкото минало, в което предците ни са намирали сили и средства да съградят храм, въпреки робството и оскъдния залък. Църквата „Св. св. Константин и Елена“ в село Долно Луково е точно такава църква, една от най-старите действащи църкви в Родопите.
С какво е интересна църквата
Тя била построена през 1806 г., при това – само за една седмица. Местните хора бързали да я вдигнат до покрив, защото според тогавашен османски закон постройка, на която е сложен покрив не се разрушава. Пак според закона, била вкопана в земята. Нещо повече, за да са сигурно, че няма да им попречат, по време на тези седем дни строеж местните хора казвали на турските власти, че строят обор. И наистина, външно тя прилича на селскостопанска сграда, няма прозорци, построяването на купол и камбанария било немислимо.
Църквата Св. св. Константин и Елена е пряко свързана с тежък момент от историята на селото. Неговото старо име било Голямо Суванли и се намирало на другия бряг на Бяла река. За нещастие селото било сполетяно от чума. Хората вярвали, че за да се спасят, трябва да преминат река и да се преместят на ново място. Така и направили. Прекосили реката и се установили на десния ѝ бряг. Наред с къщите си, те издигнали и своя храм.
По своята архитектура църквата е еднокорабна със затворен притвор. Вътре могат да се видят красив иконостас и интересни стенописи, рисувани от местни майстори с естествени бои, както ни разказа жената, отключила храма за нас.
Когато приближите църквата, погледнете от дясната страна на абсидата – там ще видите гравирана годината на построяване на храма 1806. Според местно поверие, църквата трябва да се отключи от най-младия сред група посетители.
Църквата е заобиколена със стари къщи на бубари, някои от които рухнали с времето. Бубарството в миналото е било основен поминък в района.
Самото село Долно Луково е като архитектурен резерват. Много къщи пазят старата си родопска архитектура. Някои, за жалост, са рухнали.
Как се стига
Църквата се намира в южните покрайнини на село Долно Луково, на около 25 километра южно от Ивайловград, Източни Родопи. До нея се стига с кола. От главния път, идвайки от града свивате наляво, минавате по моста над реката и не след дълго се озовавате на мегдана на селото, който прилича на етнографски музей на открито заради старите си все още запазени къщи.
На мегдана ще видите друга църква – местните хора ѝ викат „новата църква“, тъй като е построена значително по-късно от старата – през 1896 г.
Когато отидете в селото, дори и да намерите църквата по координатите по-долу, тя най-вероятно ще бъде заключена. Затова, още като влезете в селото, питайте наоколо хората кой пази ключа, за да го намерите да ви отключи.
Координати: 41.3722422, 26.0746713.
И още: Горно Луково
Ако искате да видите злощастната съдба на доста „забутани“ родопски селца, може да се изкачите до близкото село Горно Луково, което се намира само на 2 километра от Долно Луково. За селото има пътни табелки и до него води що-годе добър асфалтов път, така че думата „забутано“ в случая не е никак точна.
За жалост, много от къщите в Горно Луково са частично или изцяло разрушени, включително голямата къща на мегдана. А си личи, че повечето от тях някога са били масивни къщи. Когато аз посетих селото, видях само две къщи с признаци на скорошен живот. Тъжна гледка.
Бубарството е стар поминък за българите.
Ако се възроди, ще се съвземат и селата.Ще зпочне
производство на естествена, скъпоценна коприна,
без химични пакости.
Моят прадядо – Георги Семерджиев е живял със семейството си в с. Горно Луково. След Освобождението на България, този край остава в пределите на Османската империя. Тогава, той, заедно с още двайсетина семейства, се натоварват на каруците и потеглят за освободена България. Установяват се в с. Даутларе / от 1934 г. – с. Царимир /, където изкупуват земите на бягащите към Турция, местни турци. Така се създава една нова махала на маджурите, нещо, което е описано в историята на с. Царимир.
Те са принесли от южния край, бубарството, защото си спомням, как през 50 – те години на миналия век, почти във всяка къща, се отглеждаха буби, а пред дворовете имаше засадени дървета – черници, чиито листа бяха храна на бубите. Всичко това, вече, е минало.
Много Ви благодаря за отзива и интересната история!
Благодаря на Бог, че днес успях да я посетя,красива, но е тъжно,че в нея няма живот.Не се подържа и необходимата чистота.