Следващото място през този изпълнен със забележителности ден беше Плаковският манастир. Не бяхме го планирали. Той буквално ни се изпречи на пътя. И както става със всяко непредвидено, но интересно нещо, бяхме очаровани от неговата самобитност и история.
До този момент не бяхме чували за него. Пътувайки от село Велчево към Капиновския манастир, на около 2 километра преди него, видяхме табелка „Плаковски манастир“ и стрелка, сочеща надясно от шосето с надпис „50 метра“. Решихме да го посетим на връщане от Капиновския манастир.
Още като слизахме от колата, силно впечатление ми направиха старинните сгради – църквата, кулата-камбанария и жилищните постройки. Почти на прага бяхме посрещнати от свещеника, който след първоначалните поздрави започна да разказва за историята на манастира, интересно, увлекателно, без да пести думите си.
От него научихме, че Плаковският манастир Свети пророк Илия е построен през 1212 година. По време на турското робство е бил опожаряван 7 пъти. Възстановен е през средата на 19-ти век. Бил е един от големите и богати манастири. По времето на социализма е бил изоставен и занемарен.
Като цяло това е нерадостната съдба на повечето български манастири. Това е общото между тях. Но иначе всеки си има по нещо уникално и впечатляващо. Това нещо го има и Плаковският манастир.
Най-голямо впечатление от разказа на свещеника ми направиха следните 3 любопитни факта:
- кулата-камбанария, заедно с жилищните сгради са възстановени от майстор Колю Фичето;
- иконите на иконостаса в църквата са рисувани от големия Захари Зограф;
- тук в манастира през 1835 година е била подписана Велчовата завера – това е опит за местно въстание срещу османския поробител, който за съжаление е разкрит, а участниците в него са избити.
През 1935 година по повод 100 годишнината от Велчовата завера в памет на загиналите патриоти е изградена паметна плоча точно под камбанарията.
Разгледахме старинната черква, запалихме по свещичка и след това свещеникът ни въведе в старинната трапезария на манастира – това е сградата точно срещу входа. Все едно влязхоме два века назад. Всичко там – каменните стени, огнището, скромната мебелировка беше от онова време. Но това не беше всичко. Оказа се, че от трапезарията, вдясно от огнището има вход към малък параклис.
Поговорихме още малко с домакина – за миналото, за настоящето и най-вече за вярата. Голям проблем е, каза ни той цялото това безверие в днешно време и залитанията встрани. Много отзивчив и мъдър човек …
След краткия ни допир с историята продължихме към поредното предизвикателство за този ден – Еменският каньон и водопад Момин скок.