Отдавна ми се искаше да отида до село Кости, но все не стигахме до него. За селото научих преди време, когато посетихме пещера Света Марина. Тя се падаше на десетина километра от него. В един къснолетен ден с есенно време се чудихме с какво да заменим плажа и така най-сетне възможността за посещение на село Кости излезе като добра идея. Като попрочетохме това-онова, решихме да добавим и селата Българи и Бродилово към нашия автомобилен маршрут.
А иначе, срещите ми със Странджа винаги са били вълнуващи и то по различен начин. Първото ни посещение се състоя преди близо 20 години. Бяхме в Царево на почивка и за разнообразие един ден се запътихме към Малко Търново. Пътят до градчето беше не точно път, а смесица от изронен асфалт и дълбоки ями. Тогава в Малко Търново много ни хареса и си прекарахме добре. Обаче на връщане решихме да отидем до скалното светилище Камъка. Е, не успяхме. Бяхме нападнати от гъсти рояци с кръвожадни комари. Излишно е да споменавам, че трябваше да се върнем пак по онзи изронен асфалтов път.
Вторият ни допир със Странджа се състоя години по-късно. Тогава пък ни подпукаха порой, град и мълнии точно на Светилището на Бастет. Последваха нови срещи със Странджа, в които като цяло нямахме проблеми, а само интересни и незабравими преживявания. За много от местата по време на тези обиколки съм ви разказвала в различни статии, като тази тук е по-обзорна. Странджа планина (както може би всяка друга) не винаги те допуска до себе си. Встъплението стана много дълго, но казано накратко, село Кости ме привлече с интересното си име и с това, че е разположено в сърцето на Странджа.
Къде се намира село Кости
Село Кости се е сгушило сред облите баири на Странджа в една котловинка, прегърната от река Велека. То се намира на 24 км югозападно от общинския си център Царево, на 86 км от Бургас и на 47 км североизточно от Малко Търново. Ако идвате от Бургас, разклонът за селото е от главния път Бургас – Резово при Царево. Там се поема към Малко Търново, а на около 16 км след този разклон се пада отбивката към село Кости. След тази отбивка се движим около 8 километра по тесен, но добър асфалтов път, криволичещ из гъстата странджанска гора. На места встрани от шосето са поставени информационни табелки или указателни, за пешеходни маршрути до различни места.
Преди години, както споменах, сме минавали по целия път Царево – Малко Търново и преживяването беше пълен кошмар. Дълго време след това този път ми беше като нарицателно за лош път. Беше чудесно да видим, че сега пътят е оправен. Не е цялостно асфалтиран, но е добре изкърпен, а на места дори имаше пасажи с изцяло нов асфалт – вероятно те са заменили най-лошите участъци от пътя.
Накратко за село Кости
История
Според голямо информационно табло в центъра на село Кости, най-старият писмен извор за него е документ за търговия със сол от 1498 г. По това време селото е било почти изцяло българско. През XVII век селото се появява в данъчните регистри на кааза (окръг) Анхиало, част от нахия (околия) Агатопол. През Руско-турската война от 1828 – 1829 г. се споменава като „гръцко село“. След Освобождението през 1878 г. селото остава в Османската империя. При потушаването на Преображенското въстание през 1903 г. голяма част от къщите в селото са ограбени и разрушени. Село Кости влиза в пределите на България след Балканската война през 1913 г. След нея гръцкото население се изселва от селото, а в него се заселват български бежанци от Източна Тракия.
Наименование
Пак от информационното табло научаваме, че има две легенди, свързани с името на село Кости. Според първата, някога в селото се установил заможен грък на име Костаки или Костас. Той започнал да отглежда царевица, слънчоглед и коноп и да търгува с тях в околните села. Така той увеличил богатството си, а селото било наричано на неговото име. По-късно, наименованието му се променило на Кости. Според втората легенда, селото било кръстено на свети Константин, защото е едно от големите нестинарски села в Странджа.
Забележителности
Основна забележителност в село Кости е църквата „Св. св. Кирил и Методий“. Тя била построена през XIX век, като тогава се казвала „Св. св. Константин и Елена“. По време на Преображенското въстание през 1903 г. била разрушена и 6 години по-късно – възстановена и осветена. Малко по-късно била преименувана на „Св. св. Кирил и Методий“.
Друго интересно, което може да видите, разхождайки се из селото, са няколкото стари странджански къщи с автентична възрожденска архитектура – каменен първи етаж и облицован с дърво втори етаж.
Край село Кости протичат два водопада – Райков вир и Казанчето.
Едно от нещата, характерно за странджанските села, са многото параклиси край всяко от тях, почитани от местните хора и наричани от тях манастирчета. Село Кости не прави изключение. Там може да се разходите до параклисите „Св. Илия“, „Св. Марина“, „Св. Димитър“, „Св. Пантелеймон“, както и до две аязма – Св. Атанас и Св. Петка.
Маршрути
Край село Кости и като цяло в Природен парк „Странджа“ са маркирани много маршрути. В самото село може да се запознаете с тях от друго информационно табло с географска карта, както и от множество указателни стрелки за всеки от маршрутите. По-кратките от тях са до гореизброените водопади, параклиси и аязма. Други са по-дълги и водят до по-далечни местности и села като с. Българи, с. Бродилово, с. Сливарово, м. Влахов дол, м. Дядо Вълчо, м. Трите дола.
Нашето посещение
Беше късно лято със силни ветрове и с леки нюанси на есен. Бяхме на почивка в Ахтопол. В средата ѝ се случи бурен ден с лек дъждец и решихме да тръгнем към село Кости.
Пристигнахме в ранния следобед в село Кости. На мегдана имаше учудващо много хора, видимо туристи. Бяха поседнали в заведението на по нещо си. Отидохме до църквата, но успяхме да я разгледаме само отвън, защото беше заключена. После се зачетохме в информационните табла на площада и табелките за различните маршрути.
Предварително бях решила, че ще отидем да видим един от близките параклиси около селото – параклис „Света Марина“. Защо го избрах? От многото ми предишни посещения в Странджа знаех, че край всяко странджанско село е осеяно с параклиси, които местните хора наричат манастирчета и много почитат. В допълнение, света Марина е на особена почит в Странджа. Знам го пак от предишни ходения, а и от доста прочетено. Третата причина за избора ми беше, че до параклиса, освен планинска пътека, води и асфалтов път, а ние бяхме пропуснали екипировката си за преход. Впоследствие се оказа, че този път някога наистина е бил асфалтиран, сега беше основно в дупки. Добре, че бяхме с по-висока кола.
Как се стига до параклиса „Света Марина“? Параклисът се намира в един дол на 3.4 км от село Кости. Тръгва се по моста над река Велека, а после – по пътя за някакво горското стопанство – има табелка за него. Стига се до място с информационно табло за ПП „Странджа“ и дървена стрелка, сочеща Света Марина.
Там до табелата имаше място да оставим колата. По кратка стръмна пътечка, оборудвана с дървен парапет за опора, слязохме до параклиса. Той се оказа малък и приветлив. Беше построен над аязмо. Край него имаше маси и пейки за отдих. Мястото беше тихо и свежо. Като слязохме, един бухал литна от близкото дърво, за да се скрие от погледите ни.
Приблизителни координати на параклиса: 42.044112, 27.768298.
Върнахме се при колата и отидохме обратно в селото. Туристите си бяха тръгнали и беше тихо и леко самотно. Ние заехме за кратко тяхното място в заведението и се подкрепихме с по сладолед. В съседство имаше магазин за хранителни стоки, който тъкмо беше отворил след обедна почивка. После се разходихме из няколко от съседните на мегдана улички. Дирихме стари странджански къщи с каменен първи етаж и дървен втори, каквито бях прочела, че има около десетина в селото. Видяхме горе-долу половината.
Качихме се на колата и поехме наобратно.
И още: село Българи
Върнахме се на пътя за Малко Търново и продължихме към село Българи. В него минахме покрай няколко нови или поне много добре подновени къщи. Мегданът беше впечатляващ с хубавата си църква. Тя била построена през XIX век, но по време на Илинденско-Преображенското въстание била изгорена и после построена отново. За съжаление, храмът беше заключен и не успяхме да влезем и да запалим по свещичка.
Срещу църквата имаше навес с кът, посветен на нестинарството, а малко по-надолу от нея – малък параклис. Макар селото да изглеждаше някак по-пълно с хора, нямаше работещо заведение или магазин или поне не на мегдана.
Накрая се отбихме и до село Бродилово, но за него може би ще ви разкажа друг път.
Финални думи
В тази статия ви представих село Кости и ви споделих, че отдавна ми се искаше да го видя. Беше ми супер интересно да го посетя, не само заради желанието, но и за това, че доста отдавна не бях стъпвала в мистична Странджа, а тя си има особен дух и атмосфера. Но, да ви призная, някак не успях да се потопя напълно в нея този път. Липсваха ми полъхът на горите ѝ и местните истории. Нямахме много време да направим някой преход, нито пък да попаднем на местен човек, който да ни разкаже нещо любопитно. Е, надявам се скоро пак да имаме възможност да отидем натам и то поне за няколко дни.
