This post is also available in English.
Беше ден първи от нашето родопско приключение, което нарекохме „Родопската магистрала„. Бяхме пълни със сили и жадни за гледки. Току-що бяхме посетили крепостта Лютица. Насочихме се на юг от Ивайловград към селата Мандрица и Долно Луково. Първо се отбихме в Мандрица. Край селото протича Бяла река – една от големите реки в Източните Родопи, известна с чистите си води и красивите си меандри.
Кратка информация
Според информационно табло в централната част на селото, то е албанско и единствено по рода си в България. Било основано през 1636 г. от трима братя албанци мандраджии, които снабдявали с продоволствия турската войска и затова били освободени от данъци. Основната маса албанци се заселва тук в края на XVIII и началото на XIX век. В началото на XX век в селото живеели около 3500 души.
Според жената от комплекса за отдих „Букор Щепи“ в центъра на селото, в Мандрица понастоящем живеят 37 души, като част от тях все още говорят албански.
Основен местен поминък в района в близкото минало било бубарството и отглеждането на тютюн. Голяма част от къщите в селото са много стари и със сходна архитектура – кирпичени на три етажа. Първият бил предназначен за добитъка, вторият – за отглеждането на буби, а на третия етаж хората са живеели. Построени са и няколко тухлени къщи в гръцки стил с резбовани тавани, балкони от ковано желязо и колонади. Селото е погранично и в началото на XX век част от населението му е било гръцко. Оттам и гръцките къщи.
Една от тях е била на д-р Атанас Пейкидис, един от малкото висшисти по онова време. Тя е наричана „Докторската къща“ и се намира срещу кметството точно преди мегдана. Приземният ѝ етаж бил превърнат в гинекологична клиника, а жилищните помещения били на горния етаж.
Как се стига
Село Мандрица се намира на около 19 километра южно от Ивайловград, които се изминават с кола сравнително бавно – за около половин час. Пътят е добър, но на места криволичи между ниските хълмове.
Нашето посещение
Разхождахме се из селото покрай старите му къщи с интересна архитектура – кирпичени, но големи, на по два и три етажа. Някои от тях бяха видимо без стопани, други дори рухнали. Обиколихме масивната бяла църква на мегдана. За съжаление, беше затворена.
В една от къщите, покрай които минахме видяхме жена, седнала в двора на къщата си на малко столче под асмата. Поздравихме я с „Добър ден“, а тя ни погледна и се разплака:
„Ох, чедо, мъчно ми е. Няма хора вече тук, дъщеря ми си отиде. А едно време какво хубаво беше…“
Малко преди да си тръгнем попаднахме на интересен плакат на прозореца на кметството – обявление за наскоро провел се събор на селото. Докато има събор, има и надежда за селото! Дано!
