За село Мугла в Родопите до скоро ми бяха известни точно две неща: че по път към него близо до Смолян е подходът към екопътека „Каньона на водопадите“ и че пътят до селото е много лош. Първото го знаех от личен опит, а второто го бях чела по интернет. Е, вече и от второто имам впечатления. И не. Пътят не е много лош. Пътят всъщност не е път, а ужасна смесица от изронен асфалт, чакъл, камъни, прагове и дупки в продължение на над 20 километра. С две думи „троши кола“.
В тази статия ще ви разкажа накратко за нашето пътуване до село Мугла, което сякаш бе до края на света.
Накратко за селото
Село Мугла е разположено на около 1340 метра надморска височина в живописния пролом на река Тенесдере, на 23 км северозападно от общинския си център Смолян. Името му идва от това, че често попада в прегръдката на мъглите. Негови стари имена са Могила и Муглен.
Според местна легенда, някога четирима овчари откраднали моми от Смолян и ги отвели навътре в планината, за да не можел никой да ги намери. Така поставили началото на село Мугла.
До село Мугла някога е бил направен асфалтов път от Смолян, който по моята скромна и вероятно не съвсем точна преценка не е пипан от времето на социализма. До не много отдавна този път е бил единствената връзка със селото, като изключим пешеходните маршрути.
Пътят от Смолян до Мугла е прокаран в т. нар. Мугленски проход. В голямата си част той се движи покрай река, само в най-високите си части не е до река. Макар човек да има усещането, че това е една и съща река, Мугленският проход всъщност е по протежението на две реки – Черна и Тенесдере.
До село Мугла има горски път и от другата посока, откъм Девин, който е бил непроходим за период от около 30 години. Този път е с дължина 16 километра и е бил основно ремонтиран през 2022 г. Отсечката стига близо до девинското село Тешел. Пътят е с трошенокаменна настилка, но според тази статия може да се измине с „всякакъв вид колесен транспорт“. Все пак, село Мугла попада в административните граници на община Смолян и липсата на читав път затруднява неимоверно всякакъв вид административни нужди на хората от селото.
Жителите на село Мугла са българи-мохамедани. Някъде бях чела, че събитията в романа „Време разделно“ се развиват някъде по този край.
Нашето пътуване до село Мугла
Бяхме си организирали дълъг уикенд в района на Смолян. Имахме план да направим преход от село Мугла до Чаирските езера. Тях ги познаваме от преди много години, но сме ходили по традиционния маршрут, който е в дерето на река Чаир дере. За село Мугла бяхме чували отдавна. Беше ни любопитно да свържем селото с езерата.
В събота сутрин поехме към селото. Бяхме чели, че пътят е лош. Колко пък да е лош, мислех си. Бяхме ходили два пъти до Каньона на водопадите, а подходът към него започва малко след Смолян по пътя към Мугла. Да, пътят до отбивката към екопътеката не е перфектен, има дупки тук-там, но не е нищо фрапиращо.
Според навигацията, 23-те километра от края на Смолян до селото щяха да ни отнемат около час. Толкова си бяхме предвидили в плана за деня, в двете посоки съответно. Да, ама не беше.
В началото на пътуването видяхме табелка „Мугленски проход: отворен“. Добър знак! Малко след това навлязохме в невероятно красив пролом, издълбан с времето от река Черна – тази, която минава през града. Беше цветно по високите брегове, есента се беше настанила и развихрила с пълна сила. Цветовете на широколистните контрастираха великолепно с преобладаващите тъмнозелени иглолистни дървета.
Малко след Смолян минахме през тунел. Пътят се стесни, имаше дупки, но се движехме нормално. Бяхме с автомобил тип SUV, сравнително висок, но не джип. Гледките в пролома ме очароваха.
В един момент минахме покрай няколко постройки. От табелките разбрахме, че това е затворническо общежитие и работни помещения към близка мандра. След общежитието пътят прави завой. До тук той беше под формата на асфалт с дупки. След завоя останаха дупки с асфалт. Последният дори липсваше на места. Даже местата с изцяло липсващ асфалт бяха по-проходими.
Гледките обаче, компенсираха усещането за безпътица. По реката зърнахме и водопади. Лека полека времето напредваше, а изминатите километри, за които ни информираше GPS-а, едва пъплеха. Изкачвахме се по дерето. На много места отстрани на пътя имаше следи от буйни потоци, сега пресъхнали. На тези места пътят беше съвсем изронен. Вече ми беше ясно, че теренът е труден и че водите с времето изяждат пътя. Но така и не ми стана ясно защо местните власти нищо не правят по въпроса и то видимо от години.
Времето взе да напредва, но пътят към Мугла – не особено. След не знам точно колко време излязохме от тъмното дере на река Черна, усетихме слънцето и видяхме в далечината някакви хълмове. Това беше най-високата част на Мугленския проход. Малко след това започнахме спускане в другия дол – на Тенесдере. Дълго спускане.
В един момент минахме по два моста и видяхме постройки на хълма отсреща. Явен знак, че приближаваме селище. Пътуването от Смолян до село Мугла, това „грандиозно“ разстояние от 23 километра ни отне един час и половина. За този час и половина насрещното движение се състоеше от два много високи джипа. На връщане такова нямаше.
След отчайващото пътуване си мислех, че селото е обезлюдено. Не можех да си представя как могат да живеят хора там. Селото започна с дървени стопански постройки, някои от които полуразрушени.
Вижте и видеото от пътуването ни до село Мугла.
В село Мугла
Влязохме по главната улица. Започнаха къщите. Не бяха никак малко. Много от тях бяха каменни с характерната родопска архитектура. Беше пладне. Хората бяха излезли на седянка и припек. Не бяха никак малко. Селото беше много оживено.
Макар да знаехме координатите на началото на прехода ни, спряхме да попитаме. Хората, които видяхме бяха много любезни и дружелюбни. Казаха ни къде да спрем, откъде да хванем пеша. Казаха ни и за пътя към Девин, че е сравнително читав.
Стигнахме до мегдана. Там паркирахме и нарамихме багажа за разходката.
Преди да тръгнем по баирите, разгледахме добре обстановката. На мегдана се кипреше добре изглеждаща сграда – може би на кметството. До нея – стария хоремаг. Една чешма с няколко чучура озвучаваше обстановката. Бяхме спрели до сградата на пощата, доста занемарена.
До нея беше паркирана линейка, а срещу нея беше джамията, до която се издигаха две минарета – тухлено и дървено. За първи път виждах дървено минаре. Изглеждаше много старо, да не кажа архаично и точно в това се състоеше чарът му.
На сградата срещу пощата имаше ново табло за екопътека „Казанджи дере“. Някой път, надявам се, ще обходим и нея. На улицата пред пощата бяха поставени табелки за туристическите пътеки, тръгващи от селото – към хижа Триградски скали, към Чаирските езера, към Доспат. Изобщо беше очевадно, че има усилени опити за развитие на туризма в района на село Мугла. И има защо, има си прекрасни дадености.
Край мегдана пустееше сградата на някогашното училище. Явно е събирало много деца.
И ветеринарната служба.
Финални думи
В центъра на селото видяхме два плаката, агитиращи за кандидат-депутати на задаващите се избори. Стори ми се някак като гротеска това. До селото едвам се стига, обаче политиците не са забравили за своите призиви. Хрумна ми, че сигурно много политици на местно и държавно ниво са обещавали на тукашните хора да им оправят пътя. Към този момент обаче – в края на октомври 2024 – той си е съвсем отчайващ. Да, ясно ми е, че теренът е труден, че километрите не са малко и всичко струва пари. Но там все още живеят хора като мен и всички вас и подобно безхаберие е крайно недопустимо. Още повече, че живеем в 21-ви век, или поне така си мислим, и технологиите дори в строежа на пътища бележат огромен прогрес.
Затова завършвам със зов до тези, от които зависи – хайде, моля ви, направете пътя до село Мугла! И там живеят хора, българи. Никое село не заслужава това!
